Това е ужасяващата изповед на един 44-годишен българин,
който вече четвърт век се стряска от кървавия спомен за Възродителния процес.
Венцислав Ангелов от Русе е на 20 години, когато е вкаран във вихъра на
събитията. Младеж, чиито мисли и идеи са чисти, а желанията – само да работи в
полза на обществото.
Именно заради това влиза в Милиционерското училище в
Пазарджик и успява да завърши с отличен успех. Високата диплома му дава
възможност да избере едно от предложенията за работа. Спира се на КАТ Русе.
На 19 май 1989 година в града се провежда мото състезание.
Венцислав е сред хората, които охраняват зрителите и участниците, когато
получава нареждане да се яви в двора на КАТ. Събират ги големи началници,
обясняват им, че ще трябва да окажат помощ на колегите си от разградската
милиция, пращат ги да се приготвят с пълно бойно снаряжение и да дойдат отново
в 13 часа.
Товарят ги в няколко милиционерски автомобила и потеглят.
Докато пътуват, началниците ги надъхват, че хората, при които отиват са лоши,
че се опитват да направят държавен преврат, като всички обяснения са подкрепени
с псувни и обиди.
Входът към града бил блокиран от няколко камари камъни. Това
вбесило милиционерите и те без причина пребили случайно минаващ оттам човек. С
усилия влезли в града, където ги посрещнала група от около 300-400 души,
включително деца, жени и мъже. Носели два плаката, на които пишело: "Долу
БКП!" и "Искаме си имената!" Милиционерите започнали да говорят,
когато гражданите се прегрупирали, децата се изнесли назад и изведнъж служителите
на реда попаднали под канонада от камъни. "Беше ужасно, нямаше къде да се
скриеш, стъклените тухлички на намиращата се наблизо спирка се пръскаха като
бомби, стъклата на колите ставаха на сол. Част от колегите бяха ранени. Аз
извадих пистолета си и започнах да стрелям във въздуха. Нападателите не знаеха
къде се меря и се разбягаха" – спомня си Венцислав.
След това им наредили да започнат прочистване по къщите.
Където има хора, да ги извеждат принудително и да ги товарят на камиони за
Турция. Много бой и псувни отнесли местните. Вадели ги от под леглата, от
гардеробите. Биели ги защото плачат. Удряли ги, защото молят за помощ. Смазвали
ги, защото мълчели. Пазителите на реда се вбесявали от всичко и удряли, докато
палките им не се чупели. 50 души били проснати на площада. Други 7-8 били
изведени от банята и буквално "смлени на кайма". Накрая всички били
затворени в гаража на пожарната, където останали да ги пазят войници с
автомати.
Венцислав си спомня с ужас за онзи ден. От една страна му
било мъчно за хората, а от друга – не смеел да се противопостави на
разпорежданията. Опитал се да защити пребитите, но му било отправено
предупреждение да мълчи. Когато се прибрали в Русе, Венцислав и колегите му
разказали на свои близки и познати какво се е случило. Но ги извикали
началниците им и ги накарали да подпишат декларации, че ще мълчат. В противен
случай щели да ги обвинят в издаване на държавна тайна.
Днес обаче Венцислав вече не иска да мълчи. Признава, че е
готов да поиска прошка от хората, засегнати от Възродителния процес. Всеки
прави грешки, Турция – също. Нека си поискаме прошка взаимно.